In Your Head

Ето и нещичко вдъхновено от Underworld RPG-то ни ^^". Накратко - това е историята на героинята ми(Дара) и нейния възлюбен(Уилям). Отвратително лигава и момичешка е, плюс това е адски дълга и ще ми се наложи да я публикувам на части... However, here goes nothin'!

- Part І -


Дара изчака останалата част от групата да се разпръсне и запристъпва предпазливо сред останките от някогашното село. Повечето къщи покрай които минаваше бяха частично или изцяло разрушени – навсякъде се търкаляха опожарени, прогнили дъски и напукани камъни. Вниманието й, обаче се спря върху това само за миг – някак си не беше и очаквала Фриър да я прати в Дисниленд, така че не можеше да се каже, че е особено изненадана. Това, което я притесняваше беше неизвестността... Преди да пристигнат на това забравено от Бога място нито един от командирите не беше благоволил да ги светне срещу какво се изправят, единственото, което им бяха казали бе, че са загубили връзка с предните няколко екипа пратени в разрушеното село, а вероятността да намерят някой оцелял член е повече от минимална. Кофти мотивираща реч, наистина. Все пак групичката им бързо се беше ориентирала в обстановката, или поне щеше да им се наложи – след нападението в гората трябваше да са двойно по-предпазливи, макар че по-голямата част още не бяха преодолели шока. Всеизвестно беше, че върколаците в чистата им форма, с присъщата им неспособност да приемат човешки вид вече не съществуваха и то от поне хиляда години. Противно на всякаква логика обаче, точно на такива екземпляри се бяха натъкнали още през първата вечер след пристигането си... Дара без проблем извика образа им в съзнанието си – поне два пъти по-големи от нея във вълчата й форма, мятащи се като обезумели, без да влагат каквато и да е мисъл в движенията си, с две думи – просто животни. Въпреки това изпразни цял пълнител сребърни куршуми в гърдите на единия преди да го повали, а другия най-вероятно щеше да я довърши ако Бела не го беше простреляла в гръба. Общо осем, но за всички беше ясно, че надали това изчерпва бройката им. Нещо изпука под ботуша й и върколачката механично погледна надолу – кост от животно, но друго привлече вниманието й. В момента, в който бе свела очи, пространството между останките от най-близките две къщи сякаш беше потреперило за миг. Все едно нещо беше преминало оттам невероятно бързо... Дара замръзна на място и вдигна пистолета на равнището на гърдите си. Противно на обичайната практика в подобни ситуации, тя не реши, че й се е привидяло, или че може би е било някое малко животно. Положително нещо я дебнеше, а тя нямаше никакво намерение да седи и да го чака. Притича напред и облегна гръб на най-близката стена, приплъзвайки се леко по посока на движението. Засега нищо не помръдваше, но съществото не можеше да заблуди обонянието й – наоколо вонеше на прясна кръв и тя вървеше право към източника на миризмата. Седем метра... пет... четири... Изведнъж иззад купчината боклуци изскочи смътен силует и залитна към нея, замахвайки с ръце към лицето й. Върколачката успя да се отдръпне навреме, изстрелвайки на посоки три куршума, но дългите му нокти все пак достигнаха дясната й буза и я разпориха по дължина до носа. Нещото се преви на две и изстена хрипливо – все пак беше успяла да го уцели. Дара забърса кръвта от лицето си и пристъпи напред, вдигайки отново пистолета. Две жълти очи се втренчиха злобно в нея и съществото побягна невероятно бързо, скривайки се зад ъгъла на къщата. Жената се спусна след него, отбелязвайки си мислено, че това определено не е върколак, структурата на тялото му напомняше човешка, но тъмнината й беше попречила да го проучи по-подробно. Озова се в тясното пространство между две порутени сгради, половината стена на една се беше свлякла и беше затрупала другия край на прохода. Устните й се разтегнаха в самодоволна усмивка – тъпото животно само се беше вкарало в капан. Очите й зашариха по затъмнените ъгли, там някъде трябваше да е... Изведнъж усети рязко движение на покрива на една от къщите, но преди да е успяла да се обърне, съществото я блъсна и гърба й се заби в отсрещната стена. „Как?...” - беше единствената мисъл, която се появи в съзнанието й преди ноктите на нещото да се впият в шията й.
- По дяволите, шибан... – заръмжа върколачката, надигна пистолета си и стреля в гърдите му, но хватката не се отпусна. Разбира се... Очите й се преместиха на лицето му, тук, на лунна светлина ясно си личаха издължените кучешки зъби – вампир, а нейните куршуми бяха сребърни. Помириса собствената си кръв и разбра, че гадината е уцелила артерия. Изскърца със зъби и изви ръката си, така че да насочи дулото на оръжието към главата му – какъвто и да беше, ако с един изстрел раздробеше мозъка му на кайма, това трябваше да му създаде поне временно неудобство. Насили се да се ухили и надигна глава за да се наслади на изражението му, когато осъзнае какво се случва. И в този миг очите й за секунда срещнаха неговите и кръвта й се смръзна. Каква невероятна прилика. Вярно – лицето беше по-грубо, омазано с кръв и мръсотия, разкривено в ожесточена, безумна физиономия, но очите... Въпреки празният поглед и кървавите петна, не можеше да ги сбърка. Никога.
- Уилям...? – изхриптя Дара и ръцете й се отпуснаха до тялото, а пистолета падна на земята. Ответна реакция у вампира нямаше, хватката му се затегна още малко, така че върколачката вече едва си поемаше дъх. Замахна и с другата си ръка и острите му нокти пронизаха се впиха в корема й. Жената се сви конвулсно на две и усети как от устата й се застича кръв. Може би беше допуснала грешка, може би това не беше той... Пред очите й започна да причернява, а той се наведе напред с обезумяла усвка, отмести малко ръката си и впи зъби в шията й. И пи. Изведнъж физиономията му се вкамени и зеницте му се разшириха. Заляха го спомени – нейните спомени, само дето сякаш бяха неговите. Късчето разсъдък, което някак беше успял да съхрани зави диво. Всички тези неща, които беше забравил изведнъж нахлуваха обратно в главата му – картини, случки, усещания... Дара.



- End -