Subscribe
Add to Technorati Favourites
Add to del.icio.us
Powered By Blogger
петък, 17 април 2009 г.
Публикувано от dragonfly


- Part ІV -

Memory...

Уилям натопи върха на перото в мастилницата и се надвеси над празния лист. Това писмо се беше оказало... непосилно. Толкова чернови беше пратил в пламъците през последните няколко часа, че щяха да го топлят цяла нощ, и слава Богу, защото навън се беше разразила същинска виелица. Вампирът спря трескавото лутане из дебрите на замъгленото си съзнание и се заслуша в трополенето на капките по капандурата на прозореца. Някъде в близост падна гръм и оглушителният трясък огласи цялата долина - хубаво, че в радиус от няколко километра нямаше жива душа. Имението - някога принадлежало на рода му, сега забравено от целия свят - се беше оказало удобно скривалище, до което разбира се, можеше и да не опират ако не беше малката им издънка във Венеция. Когато ловуваше сам такива неща не му се случваха! Откакто беше с Дара беше станал по-разсеян, недоглеждаше, необмисляше напълно ходовете си, оставяше мърляви следи - изобщо, чудно как още не ги бяха заловили и пратили на клада или нещо такова... Поредната гръмотевица го извади от мрачните му размисли и го върна към още по-мачната действителност - писмото. Уилям въздъхна и за стотен път прочете трите реда, над които се беше мъчил толкова време.


„Многоуважаеми Лорд Лестат, Надявам се да Ви намирам в добро здраве... Обратното би ме учудило неимоверно, тъй като все пак сте безсмъртен. Сигурно се питате къде изчезнах през последната една година? Историята всъщност е невероятно дълга и странна, обзалагам се, че няма да ми повярвате! Всичко започна с корабокрушението на търговския кораб „Валерия” в открития океан... Аз единствен оцелях от целия екипаж, но по неведомите пътища на съдбата бях запратен на един самотен остров...”

Челото на вампира се набръчи за момент, след което и това парче хартия полетя към камината. Не, Лестат беше твърде умен за да се върже на нещо такова... Пък знае ли човек, може би не беше забелязал отсъствието на Уилям, все пак си имаше и други подчинени, а и какво бяха няколко месеца в техния безвремеви свят... Още една гръмотевица разтърси тишината и внезапно вратата зад гърба на вампира изскърца зловещо. Той се завъртя рязко и замръзна на място. На прага се беше изтегнала Дара, облечена само в една прозрачна бяла нощница и с абсолютно най-невинната усмивка на света. Косата й падаше свободно на меки вълни по раменете и гърба й, чак до кръста - освен едно малко кичурче, което върколачката беше хванала в ръка и намотаваше небрежно около пръста си.
- Ако кажа, че ме е страх от гръмотевиците и идвам да търся закрила и утеха, ще повярваш ли? - ухили се тя и пристъпи лениво в стаята. Уилям се изправи и всички мисли за писмото и Лестат мигом се изпариха от съзнанието му. Доближи я бавно и внезапно се оказа погълнат от уханието на парфюма й, сякаш сетивата му замряха и в този момент всичко друго спря да съществува. Остави въпроса й без отговор, ако кажеше нещо тя щеше да се заяде и най-вероятно щяха да се скарат... Вместо това протегна ръка внимателно докосна бузата й с опакото на дланта си. Това явно я смути повече от всяка язвителна забележка, която някога й беше отправял, защото кожата на лицето й се загря, а сивите й очи се разшириха леко изненадано. Въпреки това Дара не се отдръпна, сложи ръката си върху неговата и за пръв път откакто я познаваше му се усмихна без да влага в това предизвикателство. Вратата
зад гърба й се затвори с леко хлопване и светът остана отвън...

- End -

0 коментара:

Публикуване на коментар