- Part ІІ -
Memory...
Уилям придърпа наметалото си плътно до врата и се облегна на каменната стена. Не че чувстваше студ, отдавна не беше изпитвал каквото и да е, а кожата му по всяка вероятност беше по-хладна и от самия камък. По улицата заскърца карета и от нея се разнесе звънък женски смях, придружен от по-плътен мъжки. Вампирът се усмихна презрително и изпрати с поглед отдалечаващата се кола. Глупави простосмъртни, толкова жалки с кратките си безсмислени животи. Как изобщо успяваха да се залъжат, че съществуването им струва нещо, когато никога не опитваха чудния вкус на кръвта, не подушваха страха, не виждаха цялото многообразие на света така както той... Създаваха си илюзорни емоции и чувства като приятелство и любов за да запълнят иначе празния си и безсъбитиен живот, ала истината беше, че нищо от това, което правеха не можеше да се сравни с тръпката от лова, от убиството, от битката, от победата, от вечността. Уилям вдиша дълбоко и примижа. В началото на празната улица се появи закачулен силует – нямаше съмнение, че е жена, дългите поли на роклята й плющяха зад нея, а пелерината й леко се издуваше от вятъра. Вампирът остана загледан още миг в тази посока, но за негова изненада никой друг не се появи. Тя беше сама и то вечерта, в един от най-изпадналите квартали на града. Колко глупаво и удобно... Уилям си остана облегнат на стената без да издава нетърпението си по какъвто и да е начин, а онази продължи да върви напред все така уверено и непоколебимо. Очакваше че не го е забелязала и когато се доближи достатъчно, че да го различи в мрака ще тръгне да тича в обратна посока, но вместо това тя просто го подмина и си продължи напред. Беше го забелязала и още как, просто не му обръщаше внимание. Глупава жена, да загърбва непознат мъж насред празна уличка посредата на нощта си беше опасно, дори той да не смуче кръв. Вампирът се оттласна елегантно от каменната стена и прочисти гърлото си.
- Госпожицата едва ли подозира, колко опасно е да се разхожда самичка в мрака... – проточи той и се ухили нагло. Непознатата забави крачка и спря на място, без да се обръща.
- Проклета да съм ако това не е третият път, в който ми пробутват тази реплика! – отвърна му рязък женски глас и силуета се завъртя подчертано бавно, оглеждайки го отгоре-надолу. – Явно всички обирджии, убийци, изнасилвачи и прочее в този град минават през една школовка... Или просто ви липсва еднаква доза въображение – тросна се тя и сложи ръце на кръста си предизвикателно, сякаш очакваше от него да направи нещо. – Ако господина бъде така добър да спре да се прави на шут и вземе да се разкара, тази вечер може да бъде наранено само достойнството му, ако обаче все пак държи да стори нещо на тази бедна и беззащитна дама, ще му се наложи да се прости с много повече.
Уилям се намръщи и се вгледа в закачулената непозната. Посредствен ли го беше нарекла? Него? И, о Боже, колко много думи беше успяла да изсипе отгоре му за този кратък период от време. Ама че дразнеща жена, не стига че сама се буташе в устата на вълка, ами и имаше нахалството да му прави забележки. Дам, определено щеше да стори на света едно голямо добро, като сложеше край на живота й. Чувстваше се направо като герой. Приближи се бавно към нея – тя не стори нищо. Мразеше, когато храната отказваше да съдейства, какво толкова щеше да й стане ако се беше поразтичала или поне да беше пропискала. Втренчи черният си хипнотичен поглед в нея и се усмихна, усещайки как тялото й се отпуска.
- Колко време още ще ме зяпаш така слабоумно? – обади се изведнъж жената и смъкна изнервено качулката си. Две пронизващи сиви очи го приковаха на място, а тънките й устни се извиха в насмешлива гримаса. – Не че не съм поласкана от цялото внимание, но ако ще се опитваш да ме обираш или нещо такова, давай по бързо, че си имам по-важни неща за вършене.
Вампирът примига учудено, но бързо го прикри, скъсявайки разстоянието помежду им още малко. Какво се беше случило? Тя трябваше да е хипнотизирана! Трябваше да гледа глуповато и да му предлага доброволно шията си, направо да го моли да й изсмуче кръвта! Е, погледа го докарваше... Явно щеше да се наложи да си понацапа ръцете... Пълна досада. И продължаваше да дрънка! На това трябваше да се сложи край! Мина й вляво и замахна здраво с ръка, така че да я зашемети отведнъж. Нервите му бяха опънати до краен предел, неусетно се беше озъбил, предусещайки сладкия вкус на кръвта на непознатата... Макар че, така като я гледаше, нейната сигурно щеше да горчи. Тъмнокосата внезапно се наведе ловко, а с последвалото изправяне в ръката й се появи шпага.
- Вампир – констатира тя и се спусна напред с промушващо движение. Уилям разполагаше със стотни от секундата да отреагира, но все пак успя да извади своята шпага и да парира.
- Двърде информирана... – намръщи се той и я отблъсна с такава сила, че жената залитна назад. Тя му се усмихна така сякаш нищо не се беше случило и уж случайно острите й, дълги зъби блеснаха на светлината. – Върколак! – изненада се за миг Уилям, но бързо преодоля шока. Всичко си идваше на мястото, нищо чудно че беше толкова силна и бърза. Размениха си още няколко удара и той разбра, че я беше надценил, явно не боравеше толкова често с оръжие и беше доста дезориентирана, двърде много махаше - чисто разхищение на сила. На няколко пъти се отвори за атака напълно безотговорно, но той не нападна – забавно му беше, можеше да я разиграва както си иска, а да гледа изнервеното й, запъхтяно изражение си беше чисто удоволствие. Май вече не беше толкова самоу...
- Толкова си бавен и предвидим, как изобщо си оцелял досега? – прекъсна мислите му дразнещия й глас и на лицето й се появи злорада гримаса. Уилям едва се сдържа да не зяпне – очевидно беше, че надмощияето е негово, а тя се държеше така сякаш му е подарила живота. Вампирът се хвърли ожесточенно напред, ударите му станаха по-силни и настървени, на върколачката не й остана друго освен да отстъпва назад докато не опря гръб в стената. Той замахна рязко и изби шпагата от ръцете й, насочвайки треперещия връх на своята към ключицата й.
- И всичко свършва тук – тържествено обяви Уилям и натисна съвсем леко, така че върху кожата й се появи малка капчица кръв. – Ммм, вечерята мирише хубаво...
- Няма да ме убиеш – отвърна му предизвикателно върколачката и хвана острието с ръка.
- О? – направи учудена физиономия вампирът и се ухили – Това ще да е от огромното ми сърце и безкрайната ми любов към вашия вид.
- Не... Идиот... Сабята ти не е сребърна – завъртя очи тя и сивият й поглед се прикова в него – А и не искаш. Имаше възможност няколко пъти – като залитнах в началото спокойно можеше да ме намушкаш, после като направи онова лъжливо движение наляво и аз тръгнах да те гоня се отворих, а след това... – Уилям дръпна шпагата си и пристъпи бързо към нея, натискайки устата й с ръка. Боботенето продължи още няколко секунди, сякаш тъмнокосата не беше разбрала, какво се е случило, но после постепено угасна.
- Много говориш – въздъхна отчаяно вампирът и я погледна уморено. Очакваше поредната глуповата демонстрация на сила или нещо от този род, но вместо това усети през дланта си, че устните й се разтягат в усмивка. Тя дръпна ръката му надолу и се ухили още по-нахално.
0 коментара:
Публикуване на коментар