Valerie: It seems strange that my life should end in such a terrible place, but for three years I had roses and apologized to no one. I shall die here. Every inch of me shall perish. Every inch, but one. An inch. It is small and it is fragile and it is the only thing in the world worth having. We must never lose it or give it away. We must NEVER let them take it from us.

- V for Vendetta –

Цитат от любимия ми филм. Мисля, че се отнася до любовта, макар че със същия успех може да засяга и честта, свободата или вярата. Аз все пак предпочитам да е за любовта. Само че ако може тази по филмите, а не тази в реалния, лишен от романтика свят. Защото колкото и да ми се иска погледите ни да се срещнат в препълнена стая, да чуя камбанен звън и пърхане на ангелски криле, това рядко се случва, нали? Любовта всъщност е едно доста егоистично чувство – противно на впечетлението, което оставят любовните поеми и прочие тиради, човек всъщност дълбоко в себе си търси щастието – своето не на партньора си. Не е ли отсрещната страна просто инструмент, с който постигаме миговете блаженство – един поглед, едно докосване и т.н. А и в какво точно се състои акта на влюбването? Търсене на индивид, които да отвърне на чувствата ни. Реално всички обичаме да сме обичани, една усмивка, случайно докосване във автобуса, един мъничък аванс и вече сме готови да отдадем живота си на идеята за прекрасната, чудна любов!
Това би звучало доста по-убедително ако не идваше от мен... Тази, която затопля витрините с дъха си за да рисува сърца по тях... А да ми видите тетрадката по математика! Пълна скръб. Реално изчетох доста материал по въпроса с влюбването, мисля че напълно покрих теоретичната страна. Практическата от друга страна страшно ми куца... В колко човека може да си влюбен без това да обезценява чувството? Истинската любов би трябвало да е ясна и проста, нали? Обичаш един човек, по онзи обсебващ начин, сещате се, като по филмите, и толкова! Хм да, ама не... В реалния живот нищо не е толкова категорично. А как ми се иска да отсъдя за един или друг – „разглезено момченце, което не знае какво иска”, „страхливец, който бяга от щастието си”, „лъжец, който обича да сваля звезди” и прочие, а... не мога. В моя филм няма злодеи, самата аз съм била и лошата, и добрата, и разглезеното момиченце и страхливката, та дори и лъжкинята. И всеки път, когато ми разбият сърцето ми идва да кресна и заклеймя виновника, но... такъв всъщност няма, нали? Истината е, че рядко хората правят нещо от проста проклетия, най-малкото когато е замесена любовта. Реално всеки просто търси щастието си, в процеса разбива чужди сърца, разбива и своето, но никой не може да бъде съден за това, че е просто човек и греши, и се изкушава и залита и пада... Най-малкото аз.

И да, това се получи доста объркано, хаотично и несвързано, нали? Отлично, огледален образ на вътрешния ми свят в момента...

Аз...


Аз съм тази, която се усмихва без причина.

Аз съм тази, която говори без да мисли, защото иначе няма да каже това, което иска.

Аз съм тази, която мрази да обича... но ти не й оставяш избор.

Аз съм тази, която е твърде глупава за да замълчи и твърде горда за да съжали.

Аз съм тази, която е силна, защото я гледаш.

Аз съм тази, която не казва, когато я боли, защото се надява сам да разбереш.

Аз съм тази, която не вярва на нищо, но не спира да се надява.

Аз съм тази, която мрази щастливия край, но се разочарова, когато го няма.

Аз съм тази, която те оставя да си мислиш, че не й пука, но следи със свито сърце всяка твоя крачка.

Аз съм твоята сянка, но никога не попадам в нея.


Това бях аз, но ти не разбра.

Иии до тук с историята, защото:
1. Вдъхновението ми изчезна. Буквално.
2. Ми писна, който я прочете да я свързва моментално със „Здрач”. Иу. Първо, когато цялата идея за Дара и Уилям се зароди в главата ми – и във форумен вариант – въпросната поредица още не беше толкова популярна сред малолетните психопатки. Второ, ако трябва да бъде свързано, с каквото и да е, то ще да е с „Подземен свят”, защото всщност форумът ни е правен по мотив на филма, който бтв е хиляди пъти по-добър от „Здрач”.
And so the final END.

- Part ІV -

Memory...

Уилям натопи върха на перото в мастилницата и се надвеси над празния лист. Това писмо се беше оказало... непосилно. Толкова чернови беше пратил в пламъците през последните няколко часа, че щяха да го топлят цяла нощ, и слава Богу, защото навън се беше разразила същинска виелица. Вампирът спря трескавото лутане из дебрите на замъгленото си съзнание и се заслуша в трополенето на капките по капандурата на прозореца. Някъде в близост падна гръм и оглушителният трясък огласи цялата долина - хубаво, че в радиус от няколко километра нямаше жива душа. Имението - някога принадлежало на рода му, сега забравено от целия свят - се беше оказало удобно скривалище, до което разбира се, можеше и да не опират ако не беше малката им издънка във Венеция. Когато ловуваше сам такива неща не му се случваха! Откакто беше с Дара беше станал по-разсеян, недоглеждаше, необмисляше напълно ходовете си, оставяше мърляви следи - изобщо, чудно как още не ги бяха заловили и пратили на клада или нещо такова... Поредната гръмотевица го извади от мрачните му размисли и го върна към още по-мачната действителност - писмото. Уилям въздъхна и за стотен път прочете трите реда, над които се беше мъчил толкова време.

„Многоуважаеми Лорд Лестат, Надявам се да Ви намирам в добро здраве... Обратното би ме учудило неимоверно, тъй като все пак сте безсмъртен. Сигурно се питате къде изчезнах през последната една година? Историята всъщност е невероятно дълга и странна, обзалагам се, че няма да ми повярвате! Всичко започна с корабокрушението на търговския кораб „Валерия” в открития океан... Аз единствен оцелях от целия екипаж, но по неведомите пътища на съдбата бях запратен на един самотен остров...”

Челото на вампира се набръчи за момент, след което и това парче хартия полетя към камината. Не, Лестат беше твърде умен за да се върже на нещо такова... Пък знае ли човек, може би не беше забелязал отсъствието на Уилям, все пак си имаше и други подчинени, а и какво бяха няколко месеца в техния безвремеви свят... Още една гръмотевица разтърси тишината и внезапно вратата зад гърба на вампира изскърца зловещо. Той се завъртя рязко и замръзна на място. На прага се беше изтегнала Дара, облечена само в една прозрачна бяла нощница и с абсолютно най-невинната усмивка на света. Косата й падаше свободно на меки вълни по раменете и гърба й, чак до кръста - освен едно малко кичурче, което върколачката беше хванала в ръка и намотаваше небрежно около пръста си.
- Ако кажа, че ме е страх от гръмотевиците и идвам да търся закрила и утеха, ще повярваш ли? - ухили се тя и пристъпи лениво в стаята. Уилям се изправи и всички мисли за писмото и Лестат мигом се изпариха от съзнанието му. Доближи я бавно и внезапно се оказа погълнат от уханието на парфюма й, сякаш сетивата му замряха и в този момент всичко друго спря да съществува. Остави въпроса й без отговор, ако кажеше нещо тя щеше да се заяде и най-вероятно щяха да се скарат... Вместо това протегна ръка внимателно докосна бузата й с опакото на дланта си. Това явно я смути повече от всяка язвителна забележка, която някога й беше отправял, защото кожата на лицето й се загря, а сивите й очи се разшириха леко изненадано. Въпреки това Дара не се отдръпна, сложи ръката си върху неговата и за пръв път откакто я познаваше му се усмихна без да влага в това предизвикателство. Вратата зад гърба й се затвори с леко хлопване и светът остана отвън...

- End -

- Part ІІІ -

Memory...

Уилям обходи просторното помещение с поглед и въздъхна тихо. Бал. Той беше на бал. И приживе ги беше ненавиждал тези неща, но сега му бяха особено неприятни. Който беше измислил така популяризиралия се мит за вампирите и чесъна явно не беше влизал в стая фрашкана с напудрени, препотени благородници – ето това, това вече можеше да го вкара в гроба за неопределен период от време. Промуши пръст в тясното пространство между врата си и бялата накъдрена якичка – а Инквизицията си мислеха, че разполагат с уреди за причиняване на бавна и мъчителна смърт – и се опита да разхлаби гибелната й хватка. Нищо чудно, че хората напоследък измираха като мухи! Чума... ХА! Европейската мода, ето какво ги довършваше! Самият той никога не би се подложил доброволно на нещо подобно, а тя щеше да гори в Ада во веки задето... Една малка ръка в червена сатенена ръкавица се спусна нежно по рамото му и се увеси на лакътя му.
- Ммм, танцува ми се – проточи Дара и се ухили подкупващо
Вампирът изцъка раздразнено с език и я огледа с периферното си зрение. Дългата й черна коса се спускаше на едри къдрици по раменете и гърба й и почти изцяло покриваше вървите на стегнатия й червен корсет, а обръчите на полите й потракваха застрашително при всяко нейно движение. Как успяваше да маневрира между хората в залата с всичко това, за него си оставаше загадка. Върколачката се приведе напред и напълно се отпусна на ръката му, втренчвайки сивите си, изпълнени с очакване очи в неговите. Уилям въздъхна отново и осъзна, че битката е вече загубена
- Добре, но само един та... – започна той, ала беше грубо прекъснат и почти мълниеносно завлечен в центъра на помещението. Дара пусна ръката му чак, когато се беше изравнил с останалите рипкащи благородници и се отдалечи на известно разстояние, заставайки на няколко метра пред него. Последваха поредица странни пируети, смени на партньорите, въртежи, приклякания, подтичвания и какви ли не абсурдни глупости, като в края на всичко това, върколачката се беше озовала в другия край на залата, борейки се учтиво, но все пак настоятелно с палавите ръчички на едно деде, а на него се беше паднало невъобразимото удоволствие да партнира на някаква графиня на средна възраст, чиято скромна рокля му позволяваше при всяко приклякане да измества с по една идея границата на допустимото благоприличие в съзнанието си. Музиката спря и Дара като с магия отново изникна пред него, макар че вече изглеждаше откровено вкисната и раздразнена. Той понечи да се върне обратно при тълпата наблюдаващи, но в същия момент органа отново засвири, този път някаква бавна мелодия и върколачката го дръпна настоятелно назад, поставяйки едната му ръка на кръста си. Явно беше твърдо решена да танцува и той нямаше думата. Не, това трябваше да спре! Той не беше парцалена кукла, че да си го подмятат, както си искат! Понечи да се отдръпне, но когато вдигна очи, срещна светналото й, усмихнато лице и само промърмори:
- За Бога, жено, ще ме оставиш ли да водя или какво?!
- Ако спреш да ме настъпваш! - сопна му се в отговор тя и набръчи нос, в нещо, което във вълчата й форма щеше да мине за предупредително озъбване. Уилям изръмжа изнервено и усети как му кипва... Хвана я здраво през кръста и най-безцеремонно я пренесе през цялата зала, докато не стигна един затънтен ъгъл. Тръсна я там като чувал с картофи и я сграбчи за раменете, разтрисайки ги леко напред-назад.
- Виж, ако през последните месеци не си разбрала - Аз. Съм. Същество. На. Мрака! Не обичам големи тълпи - все едно да вкараш малко дете в магазин за бонбони и да му кажеш да не пипа. Не съм фен на тесните яки и изтупаните костюми - получих своята доза благороднически живот приживе, сега искам да съм свободен като птичка... прилеп... все едно! Сега слушай особено внимателно - Аз не танцувам. Просто не го правя, не ми харесва, не го намирам за забавно, занимателно или каквото там виждаш ти в цялата постановка. Ако искам да демонстрирам интерес към даден човек... жена... същество... намирам други начини. Ясен ли бях?
Дара смъкна мълчаливо ръцете му от раменете си, хвана къдравата му якичка и го придърпа към себе си, така че лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.
- Много говориш - ухили му се тя, но преди вампирът да е успял да отвърне, а тя подозираше, че той планира да й дръпне още една безкрайна поучителна реч, устните й се притиснаха в неговите и в тъмното им ъгълче се възцари блажена тишина.

- End -

- Part ІІ -

Memory...

Уилям придърпа наметалото си плътно до врата и се облегна на каменната стена. Не че чувстваше студ, отдавна не беше изпитвал каквото и да е, а кожата му по всяка вероятност беше по-хладна и от самия камък. По улицата заскърца карета и от нея се разнесе звънък женски смях, придружен от по-плътен мъжки. Вампирът се усмихна презрително и изпрати с поглед отдалечаващата се кола. Глупави простосмъртни, толкова жалки с кратките си безсмислени животи. Как изобщо успяваха да се залъжат, че съществуването им струва нещо, когато никога не опитваха чудния вкус на кръвта, не подушваха страха, не виждаха цялото многообразие на света така както той... Създаваха си илюзорни емоции и чувства като приятелство и любов за да запълнят иначе празния си и безсъбитиен живот, ала истината беше, че нищо от това, което правеха не можеше да се сравни с тръпката от лова, от убиството, от битката, от победата, от вечността. Уилям вдиша дълбоко и примижа. В началото на празната улица се появи закачулен силует – нямаше съмнение, че е жена, дългите поли на роклята й плющяха зад нея, а пелерината й леко се издуваше от вятъра. Вампирът остана загледан още миг в тази посока, но за негова изненада никой друг не се появи. Тя беше сама и то вечерта, в един от най-изпадналите квартали на града. Колко глупаво и удобно... Уилям си остана облегнат на стената без да издава нетърпението си по какъвто и да е начин, а онази продължи да върви напред все така уверено и непоколебимо. Очакваше че не го е забелязала и когато се доближи достатъчно, че да го различи в мрака ще тръгне да тича в обратна посока, но вместо това тя просто го подмина и си продължи напред. Беше го забелязала и още как, просто не му обръщаше внимание. Глупава жена, да загърбва непознат мъж насред празна уличка посредата на нощта си беше опасно, дори той да не смуче кръв. Вампирът се оттласна елегантно от каменната стена и прочисти гърлото си.

- Госпожицата едва ли подозира, колко опасно е да се разхожда самичка в мрака... – проточи той и се ухили нагло. Непознатата забави крачка и спря на място, без да се обръща.

- Проклета да съм ако това не е третият път, в който ми пробутват тази реплика! – отвърна му рязък женски глас и силуета се завъртя подчертано бавно, оглеждайки го отгоре-надолу. – Явно всички обирджии, убийци, изнасилвачи и прочее в този град минават през една школовка... Или просто ви липсва еднаква доза въображение – тросна се тя и сложи ръце на кръста си предизвикателно, сякаш очакваше от него да направи нещо. – Ако господина бъде така добър да спре да се прави на шут и вземе да се разкара, тази вечер може да бъде наранено само достойнството му, ако обаче все пак държи да стори нещо на тази бедна и беззащитна дама, ще му се наложи да се прости с много повече.

Уилям се намръщи и се вгледа в закачулената непозната. Посредствен ли го беше нарекла? Него? И, о Боже, колко много думи беше успяла да изсипе отгоре му за този кратък период от време. Ама че дразнеща жена, не стига че сама се буташе в устата на вълка, ами и имаше нахалството да му прави забележки. Дам, определено щеше да стори на света едно голямо добро, като сложеше край на живота й. Чувстваше се направо като герой. Приближи се бавно към нея – тя не стори нищо. Мразеше, когато храната отказваше да съдейства, какво толкова щеше да й стане ако се беше поразтичала или поне да беше пропискала. Втренчи черният си хипнотичен поглед в нея и се усмихна, усещайки как тялото й се отпуска.

- Колко време още ще ме зяпаш така слабоумно? – обади се изведнъж жената и смъкна изнервено качулката си. Две пронизващи сиви очи го приковаха на място, а тънките й устни се извиха в насмешлива гримаса. – Не че не съм поласкана от цялото внимание, но ако ще се опитваш да ме обираш или нещо такова, давай по бързо, че си имам по-важни неща за вършене.

Вампирът примига учудено, но бързо го прикри, скъсявайки разстоянието помежду им още малко. Какво се беше случило? Тя трябваше да е хипнотизирана! Трябваше да гледа глуповато и да му предлага доброволно шията си, направо да го моли да й изсмуче кръвта! Е, погледа го докарваше... Явно щеше да се наложи да си понацапа ръцете... Пълна досада. И продължаваше да дрънка! На това трябваше да се сложи край! Мина й вляво и замахна здраво с ръка, така че да я зашемети отведнъж. Нервите му бяха опънати до краен предел, неусетно се беше озъбил, предусещайки сладкия вкус на кръвта на непознатата... Макар че, така като я гледаше, нейната сигурно щеше да горчи. Тъмнокосата внезапно се наведе ловко, а с последвалото изправяне в ръката й се появи шпага.

- Вампир – констатира тя и се спусна напред с промушващо движение. Уилям разполагаше със стотни от секундата да отреагира, но все пак успя да извади своята шпага и да парира.

- Двърде информирана... – намръщи се той и я отблъсна с такава сила, че жената залитна назад. Тя му се усмихна така сякаш нищо не се беше случило и уж случайно острите й, дълги зъби блеснаха на светлината. – Върколак! – изненада се за миг Уилям, но бързо преодоля шока. Всичко си идваше на мястото, нищо чудно че беше толкова силна и бърза. Размениха си още няколко удара и той разбра, че я беше надценил, явно не боравеше толкова често с оръжие и беше доста дезориентирана, двърде много махаше - чисто разхищение на сила. На няколко пъти се отвори за атака напълно безотговорно, но той не нападна – забавно му беше, можеше да я разиграва както си иска, а да гледа изнервеното й, запъхтяно изражение си беше чисто удоволствие. Май вече не беше толкова самоу...

- Толкова си бавен и предвидим, как изобщо си оцелял досега? – прекъсна мислите му дразнещия й глас и на лицето й се появи злорада гримаса. Уилям едва се сдържа да не зяпне – очевидно беше, че надмощияето е негово, а тя се държеше така сякаш му е подарила живота. Вампирът се хвърли ожесточенно напред, ударите му станаха по-силни и настървени, на върколачката не й остана друго освен да отстъпва назад докато не опря гръб в стената. Той замахна рязко и изби шпагата от ръцете й, насочвайки треперещия връх на своята към ключицата й.

- И всичко свършва тук – тържествено обяви Уилям и натисна съвсем леко, така че върху кожата й се появи малка капчица кръв. – Ммм, вечерята мирише хубаво...

- Няма да ме убиеш – отвърна му предизвикателно върколачката и хвана острието с ръка.

- О? – направи учудена физиономия вампирът и се ухили – Това ще да е от огромното ми сърце и безкрайната ми любов към вашия вид.

- Не... Идиот... Сабята ти не е сребърна – завъртя очи тя и сивият й поглед се прикова в него – А и не искаш. Имаше възможност няколко пъти – като залитнах в началото спокойно можеше да ме намушкаш, после като направи онова лъжливо движение наляво и аз тръгнах да те гоня се отворих, а след това... – Уилям дръпна шпагата си и пристъпи бързо към нея, натискайки устата й с ръка. Боботенето продължи още няколко секунди, сякаш тъмнокосата не беше разбрала, какво се е случило, но после постепено угасна.

- Много говориш – въздъхна отчаяно вампирът и я погледна уморено. Очакваше поредната глуповата демонстрация на сила или нещо от този род, но вместо това усети през дланта си, че устните й се разтягат в усмивка. Тя дръпна ръката му надолу и се ухили още по-нахално.- Дара – съобщи върколачката и му подари миг тишина, последван веднага от нов поток думи – А какво направи с шпагата ми? Излетя някъде натам... Най-добре иди да я намериш. Не ме гледай така, трябваше да ме убиеш, когато имаше тази възможност...

- End -

Ето и нещичко вдъхновено от Underworld RPG-то ни ^^". Накратко - това е историята на героинята ми(Дара) и нейния възлюбен(Уилям). Отвратително лигава и момичешка е, плюс това е адски дълга и ще ми се наложи да я публикувам на части... However, here goes nothin'!

- Part І -


Дара изчака останалата част от групата да се разпръсне и запристъпва предпазливо сред останките от някогашното село. Повечето къщи покрай които минаваше бяха частично или изцяло разрушени – навсякъде се търкаляха опожарени, прогнили дъски и напукани камъни. Вниманието й, обаче се спря върху това само за миг – някак си не беше и очаквала Фриър да я прати в Дисниленд, така че не можеше да се каже, че е особено изненадана. Това, което я притесняваше беше неизвестността... Преди да пристигнат на това забравено от Бога място нито един от командирите не беше благоволил да ги светне срещу какво се изправят, единственото, което им бяха казали бе, че са загубили връзка с предните няколко екипа пратени в разрушеното село, а вероятността да намерят някой оцелял член е повече от минимална. Кофти мотивираща реч, наистина. Все пак групичката им бързо се беше ориентирала в обстановката, или поне щеше да им се наложи – след нападението в гората трябваше да са двойно по-предпазливи, макар че по-голямата част още не бяха преодолели шока. Всеизвестно беше, че върколаците в чистата им форма, с присъщата им неспособност да приемат човешки вид вече не съществуваха и то от поне хиляда години. Противно на всякаква логика обаче, точно на такива екземпляри се бяха натъкнали още през първата вечер след пристигането си... Дара без проблем извика образа им в съзнанието си – поне два пъти по-големи от нея във вълчата й форма, мятащи се като обезумели, без да влагат каквато и да е мисъл в движенията си, с две думи – просто животни. Въпреки това изпразни цял пълнител сребърни куршуми в гърдите на единия преди да го повали, а другия най-вероятно щеше да я довърши ако Бела не го беше простреляла в гръба. Общо осем, но за всички беше ясно, че надали това изчерпва бройката им. Нещо изпука под ботуша й и върколачката механично погледна надолу – кост от животно, но друго привлече вниманието й. В момента, в който бе свела очи, пространството между останките от най-близките две къщи сякаш беше потреперило за миг. Все едно нещо беше преминало оттам невероятно бързо... Дара замръзна на място и вдигна пистолета на равнището на гърдите си. Противно на обичайната практика в подобни ситуации, тя не реши, че й се е привидяло, или че може би е било някое малко животно. Положително нещо я дебнеше, а тя нямаше никакво намерение да седи и да го чака. Притича напред и облегна гръб на най-близката стена, приплъзвайки се леко по посока на движението. Засега нищо не помръдваше, но съществото не можеше да заблуди обонянието й – наоколо вонеше на прясна кръв и тя вървеше право към източника на миризмата. Седем метра... пет... четири... Изведнъж иззад купчината боклуци изскочи смътен силует и залитна към нея, замахвайки с ръце към лицето й. Върколачката успя да се отдръпне навреме, изстрелвайки на посоки три куршума, но дългите му нокти все пак достигнаха дясната й буза и я разпориха по дължина до носа. Нещото се преви на две и изстена хрипливо – все пак беше успяла да го уцели. Дара забърса кръвта от лицето си и пристъпи напред, вдигайки отново пистолета. Две жълти очи се втренчиха злобно в нея и съществото побягна невероятно бързо, скривайки се зад ъгъла на къщата. Жената се спусна след него, отбелязвайки си мислено, че това определено не е върколак, структурата на тялото му напомняше човешка, но тъмнината й беше попречила да го проучи по-подробно. Озова се в тясното пространство между две порутени сгради, половината стена на една се беше свлякла и беше затрупала другия край на прохода. Устните й се разтегнаха в самодоволна усмивка – тъпото животно само се беше вкарало в капан. Очите й зашариха по затъмнените ъгли, там някъде трябваше да е... Изведнъж усети рязко движение на покрива на една от къщите, но преди да е успяла да се обърне, съществото я блъсна и гърба й се заби в отсрещната стена. „Как?...” - беше единствената мисъл, която се появи в съзнанието й преди ноктите на нещото да се впият в шията й.
- По дяволите, шибан... – заръмжа върколачката, надигна пистолета си и стреля в гърдите му, но хватката не се отпусна. Разбира се... Очите й се преместиха на лицето му, тук, на лунна светлина ясно си личаха издължените кучешки зъби – вампир, а нейните куршуми бяха сребърни. Помириса собствената си кръв и разбра, че гадината е уцелила артерия. Изскърца със зъби и изви ръката си, така че да насочи дулото на оръжието към главата му – какъвто и да беше, ако с един изстрел раздробеше мозъка му на кайма, това трябваше да му създаде поне временно неудобство. Насили се да се ухили и надигна глава за да се наслади на изражението му, когато осъзнае какво се случва. И в този миг очите й за секунда срещнаха неговите и кръвта й се смръзна. Каква невероятна прилика. Вярно – лицето беше по-грубо, омазано с кръв и мръсотия, разкривено в ожесточена, безумна физиономия, но очите... Въпреки празният поглед и кървавите петна, не можеше да ги сбърка. Никога.
- Уилям...? – изхриптя Дара и ръцете й се отпуснаха до тялото, а пистолета падна на земята. Ответна реакция у вампира нямаше, хватката му се затегна още малко, така че върколачката вече едва си поемаше дъх. Замахна и с другата си ръка и острите му нокти пронизаха се впиха в корема й. Жената се сви конвулсно на две и усети как от устата й се застича кръв. Може би беше допуснала грешка, може би това не беше той... Пред очите й започна да причернява, а той се наведе напред с обезумяла усвка, отмести малко ръката си и впи зъби в шията й. И пи. Изведнъж физиономията му се вкамени и зеницте му се разшириха. Заляха го спомени – нейните спомени, само дето сякаш бяха неговите. Късчето разсъдък, което някак беше успял да съхрани зави диво. Всички тези неща, които беше забравил изведнъж нахлуваха обратно в главата му – картини, случки, усещания... Дара.



- End -

Силно афектирана от всичко случило се напоследък /you don’t wanna know/, аз реших че е време да подредя приоритетите си. За целта съставих списък с качества, които рицарят на бял кон[!!!] трябва да притежава.

• Да не е психопат.

• Винаги да ми отваря вратата и да ме пуска да минавам преди него.

• Да прекарва пред огледалото по-малко време от мен.

• Да зачита мнението ми, но и да си има свое собствено и да го защитава.

• Да не позволява да му се налагам.

• Да чете много и разнообразна литература.

• Всичките му чорапи да са от различни чифтове.

• Винаги да е много рошав – без гел за коса.

• Да не се опитва да сваля приятелките ми.

• Принципно да не е кавалер, но за мен да прави изключение.

• Да ми помага дори, когато му казвам, че няма нужда.

• Да не ме оставя да го разкарам.

• Да знае точно какво иска.

• Да обича да прави снежни човеци.

• Да няма нищо против да му звънна в три часа сутринта, за да му кажа че ми е скучно и не мога да заспя.

• Да предпочита шоколадовия сладолед пред ваниловия.

• Винаги да казва, каквото мисли.

• В никакъв случай и при никакви обстоятелства да не слуша чалга.

• Да обича анимации.

• Да защитава някаква кауза.

• Да не ме кара да избирам между него и приятелите ми.

• Да обича изненади.

• Да играе видеоигри.

• Да мирише на сапун.

• Да не се интересува от това, какво мислят другите за него.

• Да може да ме напикае от смях.

• Да не носи слънчеви очила вечер.

• Да ми асистира в идиотските ми пориви.

• Да може да танцува заешкият танц.

• Фобиите и маниите ми да не го стряскат.

• Да предпочита кучетата пред котките.

• Да не се заяжда с пороците ми.

• Да не се опитва да ме променя.

• Да си има свои пороци.

• Изобщо да не разбира от мода… и да не му пука.

• Да слуша музика, която и аз харесвам.

• Да има отвратителен навик, който да не понасям.

• Да носи на майтап... много.

• Никога да не ми се сърди.

• Да излиза смешно на снимки.

• Да обича дъжда.

• Да обича топъл шоколад.

• Да ми казва неща, които не казва на никой друг.

• Да се прави на клоун заради мен.

• Да обича да пътува.

• Да може да си признава, когато греши.

• Да обича да танцува, но да не може.

• Да не драматизира излишно.

• Да пие, но да не се напива.

• Да може да плува.

• Да обича сок от моркови.

• Да е вдетенен и инфантилен, но и надежден.

• Да иска да ме запознава с приятелите и роднините си.

• Да не бели ябълката преди да я изяде.

• Да обича портокали.

• Да обича да спори за глупости.

• Да ми обяснява нещата, които не разбирам без да се надува.

• Да мога да го хвана за ръка без да се притеснявам.